Белите вещери на африканския футбол

През миналия уикенд в столицата на Мароко Рабат бе даден старта на 35-ото издание на Купата на африканските нации. 24 отбора ще се борят за най-престижния трофей на Черния континент, като 10 от тях се надяват да стигнат до него с чуждестранен треньор. Историята на турнира познава достатъчно успешни примери, като един от прочутите европейци дори се сдобива с прякора Белия вещер, който се лепва и на всички останали. Освен адаптиране към европейските стандарти на новото им работно място, специалистите от Стария континент често са разглеждани като компромисни фигури, които не заемат страна в постоянната битка за надмощие между племена и религиозни общности в африканските държави. Ето и най-любопитните имена сред тях.

Ото Пфистер

88-годишният треньор от Кьолн е образец за успешно наложил се в Африка европеец, а пътешествието му там започва още през 1972 г., когато поема Руанда. Първото му участие в най-важната надпревара на Черния континент е през 1978 г. начело на Горна Волта (тогавашното име на Буркина Фасо), но приключва с три загуби в групата. След пребивавания в Сенегал и Кот д‘Ивоар, Пфистер се появява в турнира отново 10 години по-късно, този път като селекционер на Заир (днес ДР Конго). Предвид факта, че той е трябвало да разисква тактиката на тима с авторитарния лидер на страната Мобуту Сесе Секо на чаша уиски с кола, задачата му определено не е била лесна и равенствата с Мароко и Кот д‘Ивоар са си успех. Най-сериозен отпечатък германецът оставя в Гана, с чийто отбор до 17 г. печели световната титла през 1991 г., а година по-късно достига финал за Купата на африканските нации, загубен от Кот д‘Ивоар след маратонско изпълнение на дузпи – 10:11. През 2008 г. той вече е начело на Камерун и отново достига мача за трофея с „неукротимите лъвове“, но претърпява поражение от Египет с 0:1.

Клод Льороа

Когато поема Камерун през 1985 г., френският специалист е слабо популярен дори в своята родина. Само година по-късно обаче „неукротимите лъвове“, в чийто редици блестят Томас Н‘Коно и Роже Мила достигат финала на Купата на африканските нации в Кайро, където губят драматично след изпълнение на дузпи от домакина Египет.  През 1990 г. той вече е начело на Сенегал, но е препънат на полуфинала от Алжир, а впоследствие претърпява поражение битката за третото място от Замбия. 2 години по-късно Лъвовете от Теранга минават груповата фаза, но губят от Камерун – отбор, който Льороа ще поеме пак в навечерието на Мондиал’98. През 2006 г. французинът вече ръководи ДР Конго, но отново Египет е неговата черна котка, този път на четвъртфиналите. Специалистът обаче не се отказва и 2 години по-късно за пореден път е в играта, този път начело на Гана. Черните звезди финишират на трето място, като на полуфинала се спряни от...Камерун. Следва нов престой в ДР Конго през 2013 г. и отпадане в груповата фаза след три равенства – конфигурация, при която Италия се класира напред на Мондиал’82. Ирониите в биографията на Льороа не спират и през 2015 г. той е начело на Конго и отпада на четвъртфинала от досегашните си работодатели ДР Конго. Последното му (засега), осмо участие в надпреварата, е през 2017 г., но след само една спечелена точка Того скоропостижно приключва участието си в надпреварата.

Ерве Ренар

Едва ли има някой фен, който се интересува от африкански футбол и да не е в състояние да разпознае русокосия французин с неизбежната бяла риза. Човекът, който ще води Саудитска Арабия на Мондиала догодина направи име именно в Купата на африканските нации. Първото му участие в турнира е през 2010 г., когато неговата Замбия достига четвъртфинал и губи драматично от Нигерия след дузпи. Въпреки скромните спортно-технически възможности на своите възпитаници, Ренар успява да изгради страхотен колектив и през 2012 г. играчите му шокират Черния континент, надделявайки след дузпи на финала срещу Кот д‘Ивоар. Само година по-късно обаче действащите шампиони приключват участието си след 3 равенства, а след неуспешен престой в Сошо техния предводител поема именно Кот д‘Ивоар. „Слоновете“ така и не успяват да достигнат отличието когато в отбора им е Дидие Дрогба, но Ренар успява да превърне индивидуалностите в добре функциониращ тим и победата на финала след изпълнение на дузпи срещу Гана е доказателство за това. За негово съжаление дори магията му не може да помогне на Мароко, които през 2017 г. са отстранени от Египет на четвъртфиналите, а през 2019 г. претърпяват истинско фиаско след дузпи срещу Бенин.

Филип Трусие

Французинът е начело на Буркина Фасо в домашното първенство през 1998 г., когато достига до четвърто място. Преди това води Кот д‘Ивоар и Нигерия в световни квалификации, а на Мондиала във Франция е начело на ЮАР. „Когато за пръв път получих предложение да отида в Африка трябваше да видя къде на картата се намира Кот д‘Ивоар. Във въображението ми се бе настанила примитивна представа за континента, почерпена от известния комикс „Тинтин в Конго“ и си представях, че отиващите на това място бели биват сготвени в казан. Когато стъпих там се почувствах като малко дете, което тепърва открива света“, казва Трусие. Още докато е начело на АСЕК Мимозас (Абиджан) той бива наречен Белия вещер заради способността на отбора му да печели мачове в самия край, а въпреки немалкия му престой в Азия той остава отдаден на африканския футбол.

Бруно Метсу

Статистически французинът няма чак толкова голямо присъствие в надпреварата – 6 мача, които осигуряват на Сенегал финал през 2002 г., загубен от Камерун. Той обаче остава в историята на футбола с успеха в мача на откриването на Мондиала в Япония и Южна Корея срещу действащия световен шампион Франция и последвалото класиране на четвъртфинал. Метсу е пример за треньор, който се влюбва в Африка – той се жени за сенегалка и приема исляма и името Абдул Карим. След смъртта му през 2013 г. тя става партньор на един от вече споменатите по-горе треньори – Ерве Ренар.

Автор: Тео Борисов

Всички коефициенти за Купата на африканските нации може да откриете тук.