Индонезия – спящия гигант, който отказва да се събуди

Sepak bola. Така индонезийците наричат на своя език футбола. Макар да отстъпва по успехи на бадминтона и да няма толкова връзка с местните традиции колкото бойното изкуство пенджак силат, най-великата игра е издигната на пиедестал в страната. Това се видя ясно и по време на Сериите на ФИФА в Джакарта, където играчите на Джон Хердман надвиха Сейнт Китс и Невис с 4:0, след което загубиха с 0:1 от България на стадион „Гелора Бунг Карно“. Макар да е 4-та по население в света с 288,3 млн. души, Индонезия няма чак толкова значимо присъствие на световната футболна сцена, като в следващите редове ще се опитаме да си отговорим на въпроса защо се случва така.

Първите стъпки на този спорт на местна земя са направени още през 80-те години на XIX век, когато страната е нидерландска колония и носи името Холандска Източна Индия. Първите сведения за футбол са от 1886 г., когато в Суравая се формират тимовете на Спарта и Виктория (в предишния ни материал стана ясно, че за пръв клуб в съвременния смисъл се приема формирания през 1915 г. МСС Макасар). Спортът получава своя тласък през 1921 г., когато е формиран първият национален отбор, а начело на процесите е Футболния съюз на Нидерландска Източна Индия. Той обаче е ориентиран към колонистите и неслучайно през 30-те години вече действат подобни организации на местните жители и китайците. Противно на това разцепление Холандска Източна Индия става първият представител на Азия на световни финали през 1938 г., след като съперниците им Япония и САЩ по една или друга причина не изиграват двубоите си с тях. Във Франция тимът не се представя особено впечатляващо и губи с 0:6 от Унгария, а най-запомнящия се момент с тяхно участие е присъствието на детска играчка като талисман до голлинията на вратаря Мо Хен Тан, която не му помага с нищо. Извоюваната независимост през 1949 г. и управлението на първия президент Сукарно до 1967 г., превръщат футбола в средство за национално утвърждаване. Под ръководството на югославския специалист Антун Погачник Индонезия участва на олимпийския футболен турнир в Мелбърн’56, където шокиращо стига до 0:0 с бъдещия шампион СССР, преди да загуби преиграването с 0:4. През 1958 г. е завоюван бронзов медал на Азиатските игри, а между 1961 и 1969 г. три пъти е спечелен турнира Мердека, който се провежда в Малайзия.  След тези успехи тимът изчезва от голямата сцена за дълги години, като е показателно, че дебюта му в Купата на Азия идва чак през 1996 г.

Показателно е, че с футболно първенство от съвременен тип страната се сдобива през 1994 г., а съвременната Суперлига започва да функционира чак през 2008 г. Най-успешните отбори в периода са Персипура Джаяпура и Персиб Бандунг с по 4 отличия, но 18-ото място в ранглистата на АФК показва, че дори на местно ниво индонезийското първенство не е особено конкурентно. Вместо това най-многолюдната мюсюлманска страна в света влиза в световния обмен с трагедията, разиграла се на стадион „Канджурухан“ на 1 октомври 2022 г. Тогава ядосани от загубата на своите любимци от Персебая Сурабая, близо 3000 привърженици на Арема нахлуват на терена, а полицията използва срещу тях сълзотворен газ и затваря изходите. В резултат на безредиците загиват 135 души, а 583 биват ранени. Поради това не е изненада, че хората с пари в Индонезия решават да вложат парите си в чуждестранния футбол, както показва настоящия президент на местната федерация Ерик Тохир. През 2013 г. той купува италианския гранд Интер от Масимо Морати и остава начело на „нерадзурите“ до 2018 г., като съчетава това с президентството на американския ДС Юнайтед. В момента Тохир, в сътрудничество с Аниндя Бакри, е собственик на английския Оксфорд Юнайтед, където през първата половина на настоящия сезон игра национала Филип Кръстев. На гребена на вълната понастоящем е „Джарум груп“, които след закупуването на Комо през 2018 г. го превърнаха във фактор в Серия А и сега под ръководството на Сеск Фабрегас тима се цели в евротурнирите. Само за миналата година още 7 клуба от цял свят могат да се похвалят с индонезийски собственици – австралийския Бризбън Роър, белгийския Дендер, английския Транмиър, португалския Ещрела Амадора, италианския Лече и испанския Полияс Сеута.

За да разберем причината за състоянието на футбола в тази многолюдна страна се обръщаме към Иван Колев, който е ръководил местните Персиджа Джакарта, Митра Кукар, Персипура Джаяпура, Сривиджая и Персикабо. Българинът извежда националният отбор до второ място на Тайгър къп през 2002 г., както и до две участия в Купата на Азия (2004 и 2007). „Първо искам да подчертая, че Индонезия е страната с най-красивата и екзотична природа и най-голямото разнообразие, в която съм бил, а аз съм посетил над 50 държави.Основният им проблем е, че липсва инфраструктура. Нито един от клубовете не притежава своя стадион, а държавата не дава да се правят подобрения по съществуващите съоръжения. В местните отбори има постоянно текучество на собственици, играчи и треньори и да се задържиш някъде за 2 години е чудо. При това положение няма как да говорим и за дългосрочна стратегия по отношение на детско-юношеския футбол. По отношение на чужденците пък се търсят ефектни, но не и ефективни играчи, което също пречи“, разсъждава Колев. Гаруда (прозвището на националния отбор, дадено в чест на митологичното създание, намиращо се на националния герб) обаче са открили начин да компенсират своите липси – ударна натурализация. В резултат на прецизната селекция на играчи с местни корени националния отбор изведнъж се сдоби с играчи като вратарите Емил Аудеро (Кремонезе) и Маартен Пас (Аякс), както и бранителите Кевин Дикс (Борусия М), Джей Идзес (Сасуоло) и Жорди Амат (бивш испански младежки национал, сега в Персиджа Джакарта). Безспорният любимец обаче е настоящия играч на Лил Калвин Вердонк, чийто линк гледа от всеки супермаркет от опаковката на кафето, явяващо се официален спонсор на тима.

Сериите на ФИФА бяха идеална възможност за индонезийската федерация да покаже пълната палитра от спомоществуватели, като особено значим е факта, че официален спонсор на младежкия национален отбор са създателите на прочутата анимация „Покемон“, докато самолета на представителната формация носи името „Пикачу“. Техните усилия до голяма степен обаче бяха бламирани от лошото време, предшестващия непосредствения край на турнира Рамадан и факта, че съперниците не са атрактивни за местните фенове. Така на стадион „„Гелора Бунг Карно“ за финала на домакините с България имаше 24 174 зрители при капацитет на съоръжението 78 000 и наличието на около 42 млн. жители в най-големия мегаполис в света. Дори и в намален състав обаче, привържениците на най-великата игра в Индонезия правят впечатление когато преди срещата запеят песента “Tanah Airku” („Моята родина“). В хода на двубоя те показаха интересен музикален репертоар, но Димитър Митов и българските защитници така и не им позволиха да се израдват на гол. Вместо това Марин Петков отбеляза единственото попадение от дузпа и така националите накараха индонезийските фенове за пореден път да си задават въпроса „Какво се обърка?“ Вероятно такива мисли са минавали и през главата на таксиметровия шофьор Марадона Зекли, който закара автора на тези редове до хотела му, но за разликата от нападателите в червено бе доста по-прецизен и не пропусна нито един завой. Поне засега изглежда, че светлото бъдеще на най-великата игра в Индонезия се отлага и заспалия демографски гигант продължава да спи своя футболен сън.

Автор: Тео Борисов