Индонезийските приключения на родните футболисти

Българският национален отбор е в столицата на Индонезия Джакарта, където ще участва в Сериите на ФИФА. Негови съперници последователно ще са Соломонови острови и някой измежду домакините и Сейнт Китс и Невис. Ангажиментът на играчите на Александър Димитров е разглеждан от мнозина с откровена насмешка, но колкото и да е странно най-голямата мюсюлманска страна в света немалко пъти е виждала български футболисти да мерят сили с местни отбори. Нека се върнем назад във времето и разберем как са протичали досегашните ни сблъсъци на индонезийска земя.

Началото е поставено през 1957 г., когато страната ни получава покана за участие в тристранен турнир, включващ домакините и австрийския Вакер Инсбрук. Тъй като по това време мъжкия отбор трябва да се изправи срещу Франция за Индонезия е изпратен „Б“ отбора, който изкарва там целия месец декември. В приятелски срещи са надиграни последователно Персиб Бандунг (6:2), ПСМС Медан (7:0), ПСП Паданг (6:1), ПССИ Ява Тенга (3:0), ПСМ Макасар (3:1) и Персиджа (5:3). Особено голям отзвук има успеха над ПСМ Макасар, който е най-стария отбор в страната (основан на 2 ноември 1915 г.). Тимът е действащ шампион, а местните медии му дават гръмкото прозвище Индонезийския Реал. След като повеждат с попадение на Суварди Арлан домакините се надяват на сензация, но след почивката получават 3 гола. Звездата им Раманг бива опазен от Атанас Манолов и Илия Кирчев, а вратаря Хари Тьонг е сменен на полувремето заради проблеми с ръката след сблъсък с български играч. Самият турнир се провежда на стадион „Икада“, който впоследствие е разрушен и сега на негово място се издига Националния паметник на площад Мердека. В първия си мач от самия турнир българите надвиват Вакер с 1:0, но за решителната среща са с четирима контузени. Въпреки всичко те побеждават Индонезия с 2:0 след головете на Костов и Димитър Йорданов – Кукуша. Тъй като в отбора има двама играчи с името Александър Костов, Димитър Костов и Любен Костов може само да гадаем кой е истинския реализатор. Голям принос за успеха в надпреварата има и вратаря Никола Пърчанов, койхто спасява дузпа на домакините.

През януари 1959 г. „Б“ отборът ни отново е на индонезийска земя по покана на президента на местната федерация Малади. Първият им мач е срещу сборен отбор на Джакарта и те печелят без проблеми с 5:1. Във втората среща се изправят срещу местен военен тим и са далеч по-икономични – 1:0. Същият резултат е постигнат и в Сурабая срещу местния отбор, а срещата им в Бандунг се превръща в обикновен спаринг, за което свидетелства и крайното 8:2. Не така се стичат нещата срещу ПСМ Макасар. До София достига информация, че срещата завършва при резултат 1:1. Всъщност тя е прекратена 5 минути преди края заради нахлуване на фенове, а според местния вестник „Берита Хариан“ нашите напускат стадиона с полицейски ескорт. Дали заради това, или поради умората, играчите на Любомир Ангелов и Нако Чакмаков правят миролюбиво 0:0 срещу националния отбор на Индонезия в последната си среща, играна пред 50 000 зрители на „Икада“. През юни 1962 г. представителният тим на азиатската страна ни връща визитата и идва в България за 2 срещи. Играчите на югославския специалист Антун Погачник губят разгромно с 2:5 от Спартак Варна и 2:6 от Славия. За края на последния мач вестник „Народен спорт“ пише: „Индонезийските футболисти вече не бяха равностоен противник, защото силите им се изчерпаха. Старанието в играта обаче не ги напусна до края и зрителите ги поздравиха с ръкопляскания.“

През май 1972 г. към азиатската страна се отправя Миньор Перник, който взима участие в тристранен турнир с нейния представителен тим и шотландския Партик Тисъл. Българите са представени като „Б“ национален отбор и в първия си мач печелят с 9:2 срещу съперник, който в едни източници е представян като младежка селекция на страната, а в други като сборен местен тим. Втората среща завършва при равенство 3:3, като хеттрик за съперника бележи Абдул Кадир. Заключителният мач, завършил с победа 1:0 е триумф на мистификацията. В местната преса шотландците са представени като Рейнджърс, в книгите посветени на Миньор – Партик Селтик, а тогавашния играч на Партик Тисъл Джон Хансен също излиза на тъмно за мача с нашия отбор. „В Джакарта трябваше да играем срещу Локомотив Пловдив или нещо такова, като си мислехме, че на стадиона няма да има повече от 200 души. Поради това за нас бе изненадващо, че когато пристигнахме бяхме посрещнати от 60 000 индонезийски фена. Причината бе, че организаторите бяха обявили двубоя като мач на националните отбори на България и Шотландия.“ Година по-късно „А: националния отбор пристига в Индонезия като част от сериозно турне, включващо воажи в Нова Каледония и Австралия. Мачът ни се играе на 4 февруари 1973 г. на стадион „Утама Гелора Сенаян“ – тогавашното име на „Утама Гелора Бунг Карно“, където се играят сериите на ФИФА понастоящем. Начело на тима е Йончо Арсов, а в редиците му са имена като Румен Горанов, Александър Шаламанов и Димитър Якимов, които едва ли са получавали подмятания за това с кого играят. Националите ни подхождат отговорно към двубоя и триумфират с 4:0, като по 2 попадения бележат Атанас Михайлов и Динко Дерменджиев. Преди това те играят контрола с чилийския Унион Еспаньола, която е спечелена със съкрушителното 5:1.

Малайзия и Индонезия са местата, където Левски прави турне през януари 1977 г. След победата с 1:0 над „родината“ на Сандокан, „сините“ последователно надвиват сборен отбор на Бандунг (3:0), сборен отбор на Ява (4:0), сборен отбор на Сулавеси (4:0), националния отбор на Индонезия (2:1 и 4:0), както и сборен индонезийски отбор (3:2). Над всички в азиатската обиколка са Павел Панов и Емил Спасов, които записват съответно 4 и 3 гола. Така стигаме до август 1981 г., когато новакът в „А“ група Етър се представя като „Б“ национален отбор за участието си в деветия международен турнир в Джакарта. В предварителната група възпитаниците на Георги Василев надвиват вторите формации на на домакините и Тайланд и правят равен с мъжката селекция на Южна Корея. В последните 2 мача, които са първи по хронология, великотърновци играят със своите виолетови екипи и едва след това обличат националните такива. На полуфинала е победен мексиканския Универсидад Гуадалахара с 1:0, а игралия се под проливен дъжд финал срещу корейците завършва 2:2. По правилата на турнира купата се поделя, но организаторите решават да се тегли жребий, при който капитанът на Етър Бойко Димитров има повече късмет и така трофея се озовава във Велико Търново. „Жребият беше и най-големият куриоз. Аз винаги залагам на ези. Подадоха ми една огромна рупия, гледам отгоре цифрата 50. Помислих, че това е ези и го посочих на мексиканския съдия. И точно това се падна. Чак после като обърнах монетата, видях, че там цифрите са по-големи и съм заложил на тура. Купата обаче вече бе наша“, казва героят на „болярите“ в книгата на Анатоли Петров „24 крачки към историята. 100 години „Етър“. От нея разбираме, че играчите получават по 350 долара, като по-голямата част от играчите си купуват модерните тогава касетофони „Шарп“, които са на стойност 230. На връщане се налага да се премине през Цюрих и да се нощува там, за което от всеки футболист са изискани по 20 долара, а впоследствие се оказва, че всъщност престоя е за сметка на авиокомпанията. Скандалът има продължение и по време на делото срещу президента на БФС Димитър Николов-Мобуту и хонорувания инструктор към международния отдел Атанас Хаджийски, където става ясно, че за турнето на Етър в Индонезия те прибират по 250 долара от мениджъра, който го организира. Това обаче са джобни пари на фона на другите им злоупотреби.

Всички коефициенти за Сериите на ФИФА може да откриете тук

Автор: Тео Борисов