Легендите, които не станаха Футболист на годината в България

Тази неделя от 19:00 ч. ще се проведе церемонията по определянето на призьорите в анкетата „Футболист на годината“. Тя ще се проведе за 65-и път и както всеки досегашен ще е обект на разнопосочни коментари. Рядко се случва журналистическият вот да не провокира широк отзвук сред фенове и специалисти, но това е характерно за всяко допитване. Без значение дали говорим за връчването на наградите „Оскар“, „Златната топка“ или нещо друго, обикновено повече се дискутират не победителите, а тези, които не се спечелили. В следващите редове ви разказваме за тези легенди на родния футбол, които така и не са достигнали до заветното отличие. Първите четирима все пак получиха своето признание през 2020 г., когато по инициатива на списание „Спринт“ бяха отличени с почетна награда.

Божил Колев

Най-добрият играч в историята на варненския футбол, чийто маниер на игра е сравняван с този на Франц Бекенбауер. Със своите 74 гола в първенството е нареден на 18-о място в класацията на Международната федерация по футболна история и статистика за най-резултатните бранители за всички времена. Изиграва общо 83 мача за различните национални гарнитури и е включен в състава за Мондиал’74. Кариерата му се поделя между родния Черно море и ЦСКА, а в нейния край получава възможност да играе в кипърския Омония. За всички тези години е класиран 3 пъти на второ и веднъж на трето място в анкетата за „Футболист на годината“, като особено дискусионно е подреждането през 1975 г., когато той е определен за най-добър играч в „А“ група, а в журналистическия вот остава зад Кирил Ивков и Павел Панов.

Добромир Жечев

Бобата е автор на историческо постижение, което едва ли някой роден играч някога ще повтори – попада в състава на България за 4 световни първенства (от 1962 до 1974). За сблъсъците му с Пеле и Еузебио на Мондиал’66 се говори и до днес, а освен това той е част от състава на юношеските национали, които през 1959 г. печелят първата ни европейска титла. Играе за Спартак (София) преди обединението с Левски през 1969 г., а общо с двата отбора има 2 титли и 3 Купи на Съветската армия (тогавашното име на националната купа). В анкетата активът му е две втори и едно трето място, като в случаите, в които е подгласник печелят Стефан Аладжов (1970) и Христо Бонев (1973).

Наско Сираков

Дори противниците на настоящия главен мажоритарен акционер на Левски признават неговата роля в клубната история. Със своите 165 попадения той е недостижимо на върха на голмайсторската листа на „сините“, като с особена стойност са 12-те му гола срещу ЦСКА. Сираков така и не успява да разгърне потенциала си в чужбина, но у нас е носител на общо 14 отличия като футболист, включително дубъл със Славия през сезон 1995-96. Като национален състезател той бележи изравнителния гол в мача на откриването на Мондиал’86 срещу Италия, а приноса му за незабравимото американско лято на 1994 г. далеч не се изчерпва само с попадението срещу Аржентина. Във „Футболист на годината“ обаче той има две втори и едно трето място, като през 1987 г. остава зад Николай Илиев и Лъчезар Танев, въпреки че е действащ носител на „Бронзова обувка“.

Димитър Якимов

Виртуоз на футболната игра, пред чиято техника дори легендарния Гаринча изглежда простосмъртен. Роденият на територията на днешна Северна Македония халф започва кариерата си в Септември, с който печели Купата на Съветската армия през 1960 г. С ЦСКА е носител на 6 титли и 7 национални купи, като през 1971 г. е голмайстор на елитната група. Именно негов гол срещу Франция класира България за пръв път на световни финали (Мондиал‘62), а в решителния плейоф за Мондиал’66 срещу Белгия асистира на Георги Аспарухов за победното попадение. Якимов попада 2 пъти в идеалния световен отбор на списание “World soccer”, но очевидно критериите на тогавашните български журналисти са били по високи. Той е класиран 4 пъти на трето място (включително в три поредни години между 1968 и 1970), което напълно обяснява неговата обида и нежелание да дава интервюта години наред.

„Златните обувки“

Общо трима български футболисти да били носители на наградата „Златна обувка“ за най-добър голмайстор на Европа, като от тях само Христо Стоичков е достигал до приза за Футболист на годината в България. С 253 гола на ниво елитна група за Химик (Димитровград), Берое и ЦСКА, 6 голмайсторски титли на България, „Сребърна“ и „Бронзова“ обувка, както и сребърен олимпийски медал от Мексико’68, Петър Жеков изглежда като задължителен носител на приза. Във върховата му 1969 г. обаче той е изпреварен от Христо Бонев. През 1981 г. Георги Славков печели „Златната обувка“ с 31 гола, отбелязани с екипа на Ботев (Пловдив) (тогава Тракия), но в годишната класация остава зад вратаря на ЦСКА Георги Велинов и неговия съотборник Георги Димитров – Джеки.

Останалите

Рекордьорите по брой мачове (Георги Илиев) и голове (Мартин Камбуров) в родния елит така и не получиха признание дори в период, в който за някои анкетата вече е загубила предишната си стойност. Същото важи и за най-възрастният играч в историята на нашето първенство Георги Петков, както и за Светослав Дяков, чието име се асоциира с успехите на Лудогорец. От игралите през миналия век е достатъчно да споменем имена като Динко Дерменджиев, Георги Денев, Чавдар Цветков и Пламен Гетов. Може би не е случайно, че сборникът с очерци за победителите в анкетата, появил се през 1990 г. носи недвусмисленото заглавие „Върхът е само за един!“

Автор: Тео Борисов