Провалът на големите надежди

Настоящият формат на надпреварата включва внушителните 48 отбора, което дава възможност на страни като Фиджи, Уганда и Замбия да запишат дебюта си на голямата сцена. В същото време подобни форуми са мястото, където бъдещите звезди на световния футбол правят първите си стъпки. Историята обаче е показала, че много играчи, които безспорно притежават необходимия талант, не успяват да издържат на големите очаквания и се провалят при мъжете. Предлагаме ви една подборка на най-прочутите случаи.

Ний Лампти (Гана)

Само година след италианското лято на Мондиал’90 Апенините са домакини на световните финали до 17 г., които приключват с изненадваща победа на Гана. „Черните звездички“ надвиват Испания с 1:0 на финала във Флоренция и стават първият африкански отбор, спечелил титлата в тази възрастова група. Голямото откровение на надпреварата е халфа Ний Лампти, който освен че печели „Златната топка“ на турнира дели първото място при голмайсторите с бразилеца Адриано (да не се бърка с бъдещата звезда на Интер) – по 4 гола. По това време ганаецът е играч на белгийския Андерлехт, като през март 1991 г. бележи гол за гранда от Брюксел в Купата на УЕФА срещу Рома, което го прави най-младият голмайстор в историята на евротурнирите (роден е на 10 декември 1974 г.). През 1993 г. той достига финал на Мондиала до 21 г. в Австралия, но губи с 1:2 от Бразилия. По същото време започва звездният му престой в ПСВ Айндховен, където регистрира 10 гола в 22 мача. Като добавим бронзовият олимпийски медал от Барселона’92 думите на Краля на футбола Пеле, че Лампти е неговия наследник изобщо не звучат като хипербола. Проблемите за младока започват след трансфера му в Астън Вила през 1994 г., организиран от италианския агент Антонио Калиендо, който запазва 25% комисионна от трансферната сума за себе си. Произхождащ от скромно семейство и без необходимото образование, талантът не може да се впише в новата среда и макар че мениджъра Рон Аткинсън впоследствие го взима със себе си в Ковънтри, Острова просто не се оказва подходящо място за него. На ниво мъжки национален тим най-големият успех на Лампти е полуфинала за Купата на африканските нации през 1996 г., но той бива изгонен в срещата със Замбия. Впоследствие състезателния му път ще го отведе в аржентинския гранд Бока Хуниорс, но докато играе под наем в Унион Санта Фе той е застигнат от лична трагедия – смъртта на третото му дете. Това окончателно го пречупва и до края на кариерата си той се превръща в истински търговски път, играейки в Турция, Португалия, Германия, Китай, ОАЕ и ЮАР.

Фреди Аду (САЩ)

Още един ганаец, който обаче емигрира в САЩ със своето семейство още когато е на 8 години. Талантът на Аду изгрява в националния отбор до 17 години, където бележи 16 гола в 15 мача, включително 4 на Мондиала в своята възрастова група във Финландия през 2003 г. Тогава той е едва на 14 години и след привличането си в ДС Юнайтед става най-младият спортист в историята на елитния американски спорт, сключил професионален договор. Още преди да навърши 15 бележи първият си гол в МЛС (срещу Ню Йорк Метростарс), което кара Манчестър Юнайтед да го покани на проби, но той няма да как да получи работна виза заради своята възраст. В следващите години той ще е интегрална част от младежките и олимпийски формации на САЩ на 5 големи форума, а това заставя португалския гранд Бенфика да подпише с него през 2007 г. Вместо трамплин към големите лиги, престоя му в Лисабон се оказва разпределителна гара за американския национал, който е пращан под наем в Монако, Беленензес, Арис Солун и Ризеспор. След завръщането в МЛС с екипа на Филаделфия Юниън продължава, като ни е трудно да решим кой измежду Ягодина, КуПС Куопио и третодивизионния шведски Йостерлен е по-дискредитиращ избор за играч, определян като „следващия Пеле“.

Антони льо Талек (Франция)

През 2001 г., когато мъжкият национален отбор на Франция е действащ европейски и световен шампион, формацията до 17 г. печели убедително Мондиала в Тринидад и Тобаго след успех на финала с 3:0 над Нигерия. Златната и Сребърната топка на турнира се дават именно на играчи на „петлите“ – братовчедите Флоран Синама Понгол и Антони льо Талек, като първия завършва като голмайстор на надпреварата с внушителните 9 гола. Това кара тогавашния мениджър на Ливърпул Жерар Улие да настоява за тяхното привличане на „Анфийлд“ от Льо Авър. И докато Синама Понгол все пак остава в историята на мърсисайдци с попадение за обрата срещу Олимпиакос в групите на Шампионската лига през сезон 2004-05, Льо Талек е преследван от контузии, поради което записва едва 32 мача във всички надпревари, в които се разписва само веднъж. Петте му периода под наем (в родния Льо Авър, Сент Етиен, Съндърланд, Сошо и Льо Ман) не му помагат по никакъв начин и той се превръща в един средностатистически играч в Лига 1. В края на кариерата си той решава да опита късмета си на Балканите и играе за Атромитос и Астра Гюргево. Неговата кариера изглежда скучна на фона на тази на брат му Дамиен, който е играл в Германия, Украйна, Русия, Сърбия, Гърция и Виетнам, а понастоящем се подвизава като съветник в Зенит Санкт Петербург.

Автор: Тео Борисов