ПСЖ и Марсилия осигуриха голямото футболно завръщане на Кувейт

На 8 януари на стадион „Джабер Ал Ахмад“ в Кувейт сити се проведе финалът в Трофея на шампионите (или иначе казано Суперкупата на Франция) между ПСЖ и Марсилия. Шампионите на Франция и Европа триумфираха след изпълнение на дузпи, а срещата бе отличен повод да посетим намиращата се на брега на Персийския залив страна и да се запознаем с нейното футболно минало и настояще.

Началото на най-великата игра в Кувейт вероятно е поставено в началото на XX в. от пътуващите английски моряци, но местните се запознават със спорта през 1932 г. благодарение на Фахд Мохамед Ал Судайрауи, сблъскал се с него по време на престоя си в Индия. 3 години по-късно съдията Ахмед Ефенди сформира първия отбор – Шабаб Ал Ума. Сериозното развитие започва през 50-те години – учредена е местната федерация, наричана „спортна асоциация“ (1952) и се появяват първите сериозни клубове – Ал Ахли (1951) и Ал Джазира (1953). В самото начало са сформирани два различни национални отбори (един с играчи Ал Халидж, Ал Джазира и Ал Кибли и друг с такива на Ал Ахли, Ал Аруба и Ал Таавон), от които се избират най-добрите. Първото първенство през сезон 1961-62 е спечелено от Ал Араби, който триумфира и с Купата на емира. След дебютните 2 надпревари, в които участват гимназиални, университетски и полицейски отбори е взето решение за титлата да се борят само организации, занимаващи се единствено със спорт. Отново през 1962 г. Кувейтската футболна федерация става член на ФИФА и страната почва да участва в международни състезания.

Възходът на кувейтския футбол започва във втората половина на 70-те години, когато начело на федерацията е Фахад Ал Ахмед Ал Джабер Ал Сабах. Под негово ръководство националният тим участва на олимпийските игри в Москва през 1980 г., става шампион на Азия през същата година, а 2 години по-късно се класира за Мондиала в Испания. Там самия деятел остава в историята, след като по време на мача с Франция нахлува на терена и принуждава съветския съдия Мирослав Ступар да отмени гол на Ален Жирес, претендирайки че играчите му са се подвели от сигнал от трибуните. До началото на 90-те години Кувейт печели 7 от 10-те си арабски купи на Персийския залив, а начело на тима са имена като Марио Загало, Карлос Алберто Парейра и Луиш Фелипе Сколари (някои от които станали звезди впоследствие). В страната се канят европейски отбори, а през 1988 г. дори легендата Мишел Платини играе 21 минути в контрола срещу СССР. Българският футбол също има своите връзки с Кувейт, след като през 80-те години в местни отбори треньори са Димитър Пенев, Димитър Марашлиев, Любомир Ангелов – Старото, Христо Андонов – Пелето, Стефан Петров, Никола Ковачев и др. През 1982 г. ЦСКА побеждава националния отбор на арабската страна в контрола, а в петте си приятелски срещи с този съперник представителния ни тим има актив от 2 победи и 3 равни при голова разлика 9:6. Инвазията на Ирак в страната през 1990 г. и последвалата операция „Пустинна буря“ връща местния футбол назад и вече години наред той не може да си възвърне старите позиции.

„Кувейт е страна, която първа в региона започва да се отваря към Запада. Дори в труден за тях период през 90-те години те са били в състояние да привличат имена като Валерий Лобановски и Берти Фогтс. Нормално е да имат амбиции да си върнат позициите“, казва Небойша Йовович. Черногорският специалист е начело на местния Кувейт СК и през миналия сезон записа името си в историята, печелейки и четирите местни трофея – първенството, Купата на емира, Купата на престолонаследника и Суперкупата на страната. В досегашната си кариера той е завоювал трофеи в Йордания, Ирак и Тунис и това го прави задълбочен познавач на футбола в региона. „В Кувейт чуждестранните треньори, които се взимат, са с добри визитки. Пример за това е Набил Маалул, който водеше Тунис на Мондиал 2018, а сега е начело на Ал Кадисия. Това е един от двата най-популярни тима в страната, заедно с Ал Араби, като на техните мачове идват по 40 000 души“, споделя специалистът. Въпреки че за чужденците генерално е трудно да започнат работа в Кувейт, техните възнаграждения не са обложени с данъци, което е повече от сериозен стимул. За отбелязване е, че местния динар е определян като най-стабилната валута в света, тъй като „единицата“ се равнява на 3,40 американски долара.

Амбициите за голямо завръщане обаче периодично биват осуетявани от самите кувейтци, след като от 2007 до 2015 г. страната на 3 пъти бива наказвана заради намеси на правителството в делата на футбола. Голямото съперничество със Саудитска Арабия обаче действа стимулиращо и след като властите в кралството обявяват амбициозния План 2030, вклюващ домакинството на множество престижни спортни форуми, кувейтците отвръщат с План 2035, акцентиращ върху подобряването на инфраструктурата във всяко едно отношение. Във футболно отношение освен осъвременяването на„Джабер Ал Ахмад“ това включва изграждането на 4 нови стадиона с капацитет над 12 000 седящи места. Идването на френския Трофей на шампионите само затвърждава статута му като надпреварата с най-голям географски обхват. През годините мачовете за отличието са се провеждали в Канада, САЩ, Тунис, Мароко, Габон, Австрия, Израел, Катар и Китай, така че идването в Кувейт е възможност за допълнително разширяване на пазара. Обяснимо локацията не развълнува ултрасите на големите съперници ПСЖ и Марсилия, които бойкотираха срещата и само малка група привърженици на „фокейците“ можеше да бъде забелязана до една от забележителностите на града-домакин – Кувейтските кули.

Въпреки песимизма на стадиона местата си бяха заели 52 215 зрители, което направи срещата най-посетената в турнира от неговото издание през 2010 г. Както подобава двубоят бе предшестван от музикална програма, включваща прочутия алжирски изпълнител Халед (същия, чиято песен “Aïcha” се превърна в тотален хит през 1996 г.). Цялата програма свързана с двубоя се водеше на арабски и английски с цел да се подчертае неговия международен характер, което вероятно не се е понравило на винаги целящите да демонстрират своето културно превъзходство французи. Преди срещата треньорът на Марсилия Роберто де Дзерби даде да се разбере, че изборът на място за провеждане на двубоя не му се нрави, но той и играчите му подходиха професионално и пристигнаха ден по-рано от своя съперник. В програмата на шампионите на Франция и Европа бе включена среща с фенове и инфлуенсъри, което може би малко измести фокуса на играчите на Луис Енрике от двубоя. В случая те имаха щастието, че Люка Шевалие се възползва по най-добрия начин от тежката контузия на Матвей Сафонов и правеше спасяване след спасяване. Това, в комбинация с откриващия гол на носителя на „Златната топка“ Усман Дембеле още в 13-ата минута сякаш трябваше да е достатъчно за краен успех на парижани. Марсилия обаче не само че не се предаде, но и стигна до пълен обрат след точно изпълнена дузпа на Мейсън Гринууд (изключително оспорвана от съперника) и нелеп автогол на Вилян Пачо. Минута преди края в знак на отчаяние Луис Енрике пусна на терена Сени Маюлу и Гонсало Рамош и именно португалецът спаси тима си с попадение в шестата минута на добавеното време.

При изпълнението на дузпи отново Шевалие направи разликата, като от тримата появили се от пейката играчи само Микаел Мурийо успя да го преодолее. От своя страна Рамош, Витиня, Нуно Мендеш и Дезире Дуе не сбъркаха и така ПСЖ спечели седмия си трофей в рамките на последните 12 месеца – историческо постижение. Може би не е случайно, че при вдигането на отличието музикалния подбор бе песента на Daft Punk “One More Time”, която наистина бе подходяща за случая. За провеждането на срещата в Кувейт Френската футболна лига получи 3,5 млн. евро, а зрелището определено си заслужаваше. Мачът показа, че намиращата се на бреговете на Персийския залив страна има потенциал да навакса изоставането си от Саудитска Арабия и Катар като хъб на световния футбол и само времето ще покаже докъде може да стигне тя с амбициите си.

Автор: Тео Борисов

*Всички коефициенти за мачовете от първенството на Кувейт може да откриете тук.