Триумф и трагедия на домакините на Купата на Африка

Мароко и Сенегал ще определят новият носител на Купата на африканските нации в неделя на стадион „Принц Мулай Абдела“ в Рабат. Това не е единствения случай, в който домакина в надпреварата е на един мач от спечелването на трофея пред собствена публика, а историята е показала, че в подобни случаи всичко е възможно.

Пръв честта да триумфира вкъщи получава Египет през 1959 г. По това време страната е общо държавно формирование със Сирия под името Обединена арабска република, но всички мачове от турнира се играят в Кайро. Тогавашният регламент предвижда трите участващи отбори (ОАР, Судан и Етиопия) да се срещнат един срещу друг по веднъж, за да определят победителя. „Фараоните“ надвиват Етиопия с 4:0, а Судан прави това само с 1:0, което значи, че в явяващия се като финал двубой трябва да спечели със сериозна разлика. Домакините, носещи зелени фланелки, откриват резултата още в 12-ата минута след гръмотевичен удар на Есам Бахийг от границата на наказателното поле. В 65-ата Сидик Мохамед Манзул изравнява, превръщайки се в първия играч с попадение в две различни издания на надпреварата, но отново Бахийг носи крайния успех на ОАР.

3 години по-късно тима трябва да защитава отличието си на етиопска земя, където домакините, водени от родените в Еритрея синове на италиански войник Лучано и Итало Васало, са решени да ги свалят от трона. Преди началото на турнира е решено играчите от Адис Абеба да водят подготовка с Ато Тесема, Адаму Алему отговаря за тези в Дире Дава, а Ато Баре в Асмара. Всичко това се случва под контрола на югославския специалист Славко Милошевич, който се занимава с физическата подготовка на местната армия. Макар и да изглежда разпокъсана, подготовката дава добри резултати и въпреки че на финала изостава на 2 пъти от ОАР, Етиопия успява да стигне до крайния успех с 4:2. Освен удовлетворението от победата, домакините получават и честта трофея да им бъде лично от император Хайле Селасие I.

Само година по-късно Гана печели Купата на африканските нации след успех с 3:0 срещу Судан, а само прякорите на играчите са достатъчни да уплашат всеки съперник. Централният нападател Уилбърфорс Мфум е наричан Късащия мрежи, Едуард Аква – Ударът на Спутник (не става ясно дали прозвището идва от факта, че при негов шут топката се изстрелва в открития Космос), а Едуард Агри Фин печели авторитет като Професора. Играчите на Чарлс Гямфи, който в края на състезателната си кариера играе в немския Фортуна Дюселдорф завоюват отличието през 1965 г., побеждавайки на финала домакина Тунис с 3:2 след продължения. Картагенските орли продължават да бъдат преследвани от липса на късмет, след като 3 години по-рано в навечерието на първенството в Етиопия част от отбора им отпада от сметките в последния момент, тъй като заболява от малария.

Али Алхайдар Хасан Хаджелседиг Алтум, известен с името Гагарин е голямата звезда на Судан при домашния триумф през 1970 г. Въпреки че съперникът на финала Гана е ръководен от европейски специалист (германецът Карл-Хайнц Мароцке), това не пречи на Соколите от Джедиан да стигнат до крайни успех с победен гол на Хасабу Ел Сагир. Трябва да се прехвърлим чак през 1978 г., когато домакин отново ще спечели най-престижния турнир в Африка, като по ирония на съдбата това този път ще са Черните звезди. Головете на Опоку Африйе на финала срещу Уганда имат по-особено значение, тъй като чрез тях Гана става първият отбор, печелил турнира 3 пъти, което означава, че дареното от първия президент на КАФ Абделазиз Салем отличие става тяхно вечно притежание.

След десетилетие на неуспехи Нигерия успява да покаже нагледно принципа „У дома и стените помагат“ по време на първенството през 1980 г. Зелените орли, каквото е прозвището им по това време, са водени от именития бразилец Ото Глория, а във финала Алжир е пометен с 3:0 с две попадения на Сегун Одегбами и едно на Муда Лавал. Муамар Кадафи принципно може и да е противник на футбола, но дори и той осъзнава пропагандния потенциал на най-великата игра когато страната му е домакин на надпреварата през 1982 г. Либийците успяват да достигнат чак до финала и го добутват до дузпи срещу Гана, но губят с 6:7. Точно в обратния емоционален спектър при ударите от бялата точка е Египет през 1986 г. Те побеждават Камерун с 5:4 (0:0 след продължения), а фаталния пропуск за Неукротимите лъвове прави Андре Кана-Бийк, прочул се с червения си картон в мача на откриването на Мондиал’90 срещу Аржентина. През въпросната година Алжир, начело с капитана си Рабах Маджер успяват да пречупят съпротивата на Нигерия и печелят с 1:0 домашния финал. Домакинството на ЮАР през 1996 г. известява завръщането на страната на голямата сцена след години на изолация заради апартейда и идва година след световната титла на националния отбор по ръгби. Успехът на финала срещу Тунис идва след 2 гола на резервата Марк Уилямс, а в общата радост се включва и самия Нелсън Мандела.

През 2000 г. Нигерия е съдомакин на турнира с големия си съперник Гана, а когато на финала в Лагос се изправят срещу Камерун Суперорлите изглеждат фаворити. Те успяват да изравнят, въпреки че изостават с 0:2 в резултата, но при дузпите Нванкво Кану и Виктор Икпеба се превръщат в грешници. Доста по-добре се нареждат нещата за Тунис през 2004 г., когато играчите на бившия селекционер на Франция Роже Льомер успяват да се наложат над Мароко с 2:1 и получават трофея от президента Зин Абидин бен Али. Колегата му Хосни Мубарак е централна фигура в тържествата по връчването на титлата на Египет през 2006 г., след като „фараоните“ надвиват с 4:2 след дузпи пълния със звезди Кот д‘Ивоар. Последният случай на триумфиращ домакин дойде само преди 3 години когато именно Брега на слоновата кост спечели с 2:1 срещу Нигерия в Абиджан. Куриозното е, че след 3 точки в груповата фаза местната федерация уволнява Жан-Луи Гасе и на практика до успеха стига неговия помощник Емерс Фае.

Автор: Тео Борисов

*Всички коефициенти за Купата на африканските нации може да откриете тук.